Ти

Да бе небе, аз птица щях да стана,

все нависоко да летя.

Да бе луна, звездица аз засмяна,

до тебе щях да заблестя.

Да бе усмивка, щях да се засмея,

да бе вода, аз жажда щях да утоля,

да бе скала – аз камъче от нея,

но все по тебе щях да се топя.

А ти си пламък, който ме изгаря,

ти извор си, а вечно жадна аз,

ти болка си, която се повтаря,

ти мракът си в късен час.

Ти песен си, от мене не изпята,

ти спомен си и болка, и тъга…

ти близо и далече си като зората

и тръпна аз без твойта топлина.

Ти всичко си, което ми остана…

а нищо нямам аз сега.

Освен една дълбока рана

и спомена за теб в нощта…