Хората без души

Тишината дълбае бездънни дупки в мозъка ми. И оттам, като пясък в детски длани, мислите ми полека изтичат. Безброй спомени, мечти, надежди, копнежи, тъги и усмивки… напускат завинаги душата ми. Нямам представа колко загубих вече и колко още ще си отидат. Не мога да ги спра, нито да ги върна. Създавам нови, за да запълня поне малко празнотата, но тя е безкрайна… като Вселената. А тишината не спира да дълбае…

И малко по малко усещам как мислите ми се стопяват. Една въздишка… след нея поредната мечта… кой знае коя от тях може да е последната… И колко още ще загубя, преди тишината да ме покори напълно. Губейки частици надежди и мечти, знам, че скоро ще загубя и себе си. За да осъзная накрая, че все пак и аз се превърнах в една от многото… хора без души.