Пустиня

Вали. Дъждът се спуска плавно по лицето ти. Кристални капчици се приземяват нежно върху клепачите и притихнали се спускат стремглаво надолу към устните. Спират там за кратка целувка и отново продължават. Нямат вкус. Не са сладки като твоите целувки. Нито солени като сълзите, които пролях по теб. Просто капки дъжд – топъл с аромат на лято. Очите ми вече познават само тях. Защото не им останаха сълзи. Отдавна вече и те са част от пустинята, в която се превърна сърцето ми. А там сушата е по-дълга, отколкото тази в Сахара. Но това не ме тревожи. Откакто сълзите пресъхнаха, душата ми е странно притихнала и спокойна. Не я плаши изтощаващата суша, нито парещото чувство на празнота. Единственият й страх сега е, че някъде там, в пустинята на сърцето ми, все още е оцелял един – единствен оазис – приказно-вълшен, който винаги ще бъде там. Оазисът с твоето име.