Утрото бе мъгливо, студено и влажно. Нощният дъжд бе  оставил сиво и тъжно небе. Въздухът бе изпълнен с аромата на есен и мъгливия край на есента. Средата на ноември отдавна бе отминала. Дърветата вече бяха напълно голи, а околността – покрита с влажни жълто-кафяви листа. Картината бе така ужасяващо потискаща, че Аманда Силвърстоун се отдръпна от прозореца на стаята си, за да не гледа. Минаваше седем и тя реши, че е време да пийне нещо ободряващо след безсънната нощ. Беше сама у дома – голямото имение на дядо й в Уелс, където живееше през последните няколко години. С дълбока въздишка слезе в мрачната всекидневна, където огънят в камината все още гореше. Сложи му дърва и потърка ръце, за да се стопли. Нежното й, овално лице, бе посърнало и бледо след тежката и студена нощ. Златисторусата й коса бе сплетена в дебела плитка, а няколко немирни кичура обграждаха красивото й лице. Пламъците на съживилия се огън в камината палаво си играеха върху кожата й и се отразяваха в бездънните й зелени очи като последните слънчеви лъчи. Тънката й и стройна фигура бе облечена в стари, протрити дънки и ръчно плетен мъжки пуловер, ръкавите на който бяха почти до коленете й. Не помнеше откъде бе изровила тая антика, но преливащият се бежово-кафеникав цвят я пленяваше и я караше да се чувства добре. Постоя още няколко минути край огъня, преди да си спомни, че бе тръгнала за кафе. Заобиколи стълбите за втория етаж и влезе в кухнята – едно от малкото места, които я бяха спечелили от пръв поглед. Дървените мебели, медните съдове, закачени по стените, камината, когато бе запалена, я изпълваха с онова неповторимо чувство на уют, което те връща винаги у дома. Но сега бе тъмна и студена стая и Аманда се задоволи само с направата на гореща напитка. Пиеше кафето чисто, но й се прииска да му сипе малко мляко. Разбърка го и с бавни крачки тръгна към всекидневната. Очакваше я още един ден сама със себе си. Всички щяха да се приберат довечера и голямата къща отново щеше да е уютният им дом, а не това огромно празно пространство, изпълнено с тишина. В полумрака на стаята, Аманда се приближи до камината и се сгуши в любимото кресло на дядо си. Отпи глътка от кафето си и с наслада усети горещата течност в гърлото си, а постепенно топлината пропълзя по цялото й тяло. Загледа се в огъня и отново отпи. Някога, двете със сестра й бяха седели по цели нощи, загледани в танца на пламъците и мечтаейки. А сега Менди бе сама. Мечтите й бяха осъществени, макар да не бяха онези по детски невинни мечти. И все пак принца от сънищата й я бе избрал за своя кралица, семейството й бе до нея, този стар забравен дом, отново бе изпълнен със смях и единственото, което липсваше, бе сестра й. Киара не бе видяла как мечтите на Аманда се сбъдват, не бе видяла осъществени и своите собствени мечти, беше си отишла – прекалено рано, прекалено мъчително за всички. Една сълза се търкулна по бузата на Аманда, отразявайки огъня. Нямаше смисъл отново да се измъчва. Киара бдеше над нея, където и да беше сега и знаеше всичко. Лек шум от удар по вратата я стресна. Аманда излезе от унеса и се ослуша. Ударът се повтори. Някой чукаше упорито. Менди стана, остави чашата си на масата и тихо, но с бързи стъпки, стигна до огромната входна врата от тъмен махагон. Превъртя ключа и я открехна. Пред нея стоеше замръзнало, слабо и рошаво хлапе, стиснало в посинелите си ръчички малък пакет.
- Госпожица Аманда Силвърстоун? – с треперещ глас попита то. Менди само кимна. – Нося ви спешна пратка. Трябва да подпишете.
- Добре. Влез. – Аманда се отдръпна, отвори широко вратата и пусна хлапето вътре. В стаята вече бе нахлула светлината на деня и по лицето на момчето се изписа безкрайна изненада. То се оглеждаше предпазливо на всички страни, поглъщайки повече и повече. Високите, дълги прозорци, прекрасните мебели, отблясъците на огъня по стените – момчето не смееше да пристъпи. – Седни до камината и се стопли. – Аманда стоеше зад него. Гласът й, мек като кадифе, само допълваше магията.
- Вие трябва… – момчето се опомни и несръчно й подаде лист за подпис.
- Седни. Ще ти донеса горещ шоколад, искаш ли?
Този път хлапето се предаде и все още объркано седна на същия стол, където бе седяла и Менди, и протегна ръце да се сгрее.
Зимата наближаваше и с всеки изминал ден времето ставаше по-студено. Макар да не бе толкова страховита като в Ню Йорк, зимата си оставаше зима. Аманда донесе бързо чаша горещ шоколад и я подаде на хлапето.
- Къде искаш да подпиша? – попита го тя. – Не, аз ще намеря. Не ставай. – тя го остави до огъня и прегледа сгънатия лист, прикрепен към пакета. Прочете го и откри мястото за подписа си. – Не си ли много малък за тази работа?
- Татко е болен и го замествам. – обясни хлапето и се усмихна бодро. Огънят и шоколадът му бяха влели сили. – И аз ще стана пощальон като него. – момчето остави чашата си и се изправи. Не знаеше какво точно да каже, но си спомни какво правеха във филмите. Поклони се театрално и напълно сериозно каза: – Благодаря ви за честта, с която ме удостоихте, мис. И за шоколада.
Менди не знаеше как да реагира, но избухна в смях. Още не бе свикнала с навиците на хората тук в Уелс. Отвърна му, че и за нея е било чест и го изпрати. Хлапето потръпна при студа, но й махна и бързо се отдалечи. Аманда се върна отново при пакета, облепен с марки и се вгледа в адреса – Ню Йорк, Майкъл Хилтън.
Вече бе изгубила надежда, че той ще се обади. След историята с Киара, Майкъл Хилтън бе изчезнал от живота на всички им и никой не вярваше, че ще го видят отново. Любопитството внезапно прекъсна мислите й и Аманда внимателно отвори пакета. Вътре имаше книга и кратка бележка, изписана с неповторимия луд почерк на Майкъл. Не бе изписал много – едва няколко думи.
“За спомен от мен! Това е първата отпечатана книга.”. Нищо повече. Менди остави бележката и погледна книгата. На корицата с големи букви бе изписано заглавието “Бумеранг”, а под него автора – Майкъл Хилтън. Мечтата му се бе осъществила – бе написал своята първа книга. Отзад на корицата бяха поставили снимката му. Помнеше тази снимка. Беше я правила Киара преди много, много време. Бяха обядвали в малък ресторант до морския бряг, когато на Киара й беше прилошало. Майкъл бе изчакал да дойде на себе си, нямаше смисъл да безпокоят доктора. И тогава бе излязъл на балкона, за да надмогне онова чувство на ярост и безсилие, което го обземаше в такива моменти. Беше се подпрял на парапета и стоеше сам, загледан в морето. Тогава Киара и Аманда се бяха промъкнали до него, а той просто ги бе погледнал с онзи тъжен поглед, който го правеше така дяволски чаровен. Менди помнеше сестра си в онзи миг. Беше го накарала да не мърда и го бе снимала така с лакът, подпрян на парапета, с пръсти, заровени в гъстата му, немирна и черна коса, по старата бяла тениска, с онова пленително изражение на красивото му лице и с най-тъмните черни очи на света, а единственият фон бе безбрежната синева на морето, сливаща се с ясното слънчево небе. Издателите бяха изрязали парапета, показвайки само част от рамото, лакътят и акцентирайки на лицето му. Киара му бе подарила негатива, но го бе уверила, че един ден ще има тази снимка от неговите романи. И бе познала. Майкъл не бе забравил. Менди отвори книгата, откъсвайки се от снимката и спомените. На първата страница имаше кратко посвещение. “На Киара, където и да е, на Сара, която е до мен, на всички, чиито истории ме вдъхновиха за този роман. Нося ви винаги в сърцето си. Майкъл”. Както винаги бе кратък и изчерпателен, но искрен. Менди прелисти на следващата страница. Имаше малък цитат на стара мисъл, чийто автор не бе написан. “Ако силно обичаш нещо – пусни го на свобода. Ако се върне при теб – ще бъде завинаги твое. Ако ли не – значи ниога не е било”.
Думите се забиха в сърцето на Аманда. Истината понякога болеше, но винаги си оставаше истина. Тази стара мисъл, чийто автор бе пропуснат или просто не се знаеше от останалите, тази стара мисъл, дошла от незапомнени времена, описваше живота й, живота на близките й, на всеки човек по света. Менди се сгуши по-близо до камината, отпи от вече изстиналото си кафе с мляко и потъна в съдържанието на тоя неочакван подарък. Думите се редуваха пред очите й, а в главата й мисли и спомени изплуваха ярки, живи и я завладяваха все повече и повече. Огънят в камината бумтеше с пълна сила, пламъците си играеха по кожата на Аманда, но тя не ги забелязваше, унесена в думите, които кънтяха в главата й с гласа на Майкъл.
А навън денят се раждаше отново…