Не си ми първият, не мога да отричам,

че молейки за обич, аз поех по път,

където цял живот все някого обичам,

а няма знак за връщане назад.

Не си последният, аз няма как да обещая,

че винаги ще съм до теб.

Защото неусетно идва краят,

дори когато си с любим човек.

Не си единствен и други имаха сърцето ми.

Раняваха го те без капка свян.

И всеки мъж, оставил в него белези,

стои си там, със образ издълбан.

Но ти си този, който плаче  с мен,

всеки път, когато ме боли.

И ти си този, който ден след ден,

не спря до мене да върви.

И моля се поне за ден да бъда същата,

онази, сякаш ти си първият.

И моля се, назад да има връщане

и там да си единствен и последният.

Часовник

Аз пясък съм в душата на часовник,

изгубен някъде сред нищото,

където всеки преминаваш Никой,

обръща го и си отива.

Аз болка съм, на никого не казана.

Стаена съм дълбоко във душата ти.

И хиляди жени те мамиха,

но никоя при мене не запази.

Аз обич съм, не искана и тайна,

прикривана с воала на нощта,

под който тъжната луна сияйна,

споделя с мене тиха самота.

Аз никоя съм в живота ти,

животът си за мене ти.

Аз пясък съм, в душата на часовник,

когото всеки минувач върти.

Утрото бе мъгливо, студено и влажно. Нощният дъжд бе  оставил сиво и тъжно небе. Въздухът бе изпълнен с аромата на есен и мъгливия край на есента. Средата на ноември отдавна бе отминала. Дърветата вече бяха напълно голи, а околността – покрита с влажни жълто-кафяви листа. Картината бе така ужасяващо потискаща, че Аманда Силвърстоун се отдръпна от прозореца на стаята си, за да не гледа. Минаваше седем и тя реши, че е време да пийне нещо ободряващо след безсънната нощ. Беше сама у дома – голямото имение на дядо й в Уелс, където живееше през последните няколко години. С дълбока въздишка слезе в мрачната всекидневна, където огънят в камината все още гореше. Сложи му дърва и потърка ръце, за да се стопли. Нежното й, овално лице, бе посърнало и бледо след тежката и студена нощ. Златисторусата й коса бе сплетена в дебела плитка, а няколко немирни кичура обграждаха красивото й лице. Пламъците на съживилия се огън в камината палаво си играеха върху кожата й и се отразяваха в бездънните й зелени очи като последните слънчеви лъчи. Тънката й и стройна фигура бе облечена в стари, протрити дънки и ръчно плетен мъжки пуловер, ръкавите на който бяха почти до коленете й. Не помнеше откъде бе изровила тая антика, но преливащият се бежово-кафеникав цвят я пленяваше и я караше да се чувства добре. Постоя още няколко минути край огъня, преди да си спомни, че бе тръгнала за кафе. Заобиколи стълбите за втория етаж и влезе в кухнята – едно от малкото места, които я бяха спечелили от пръв поглед. Дървените мебели, медните съдове, закачени по стените, камината, когато бе запалена, я изпълваха с онова неповторимо чувство на уют, което те връща винаги у дома. Но сега бе тъмна и студена стая и Аманда се задоволи само с направата на гореща напитка. Пиеше кафето чисто, но й се прииска да му сипе малко мляко. Разбърка го и с бавни крачки тръгна към всекидневната. Очакваше я още един ден сама със себе си. Всички щяха да се приберат довечера и голямата къща отново щеше да е уютният им дом, а не това огромно празно пространство, изпълнено с тишина. В полумрака на стаята, Аманда се приближи до камината и се сгуши в любимото кресло на дядо си. Отпи глътка от кафето си и с наслада усети горещата течност в гърлото си, а постепенно топлината пропълзя по цялото й тяло. Загледа се в огъня и отново отпи. Някога, двете със сестра й бяха седели по цели нощи, загледани в танца на пламъците и мечтаейки. А сега Менди бе сама. Мечтите й бяха осъществени, макар да не бяха онези по детски невинни мечти. И все пак принца от сънищата й я бе избрал за своя кралица, семейството й бе до нея, този стар забравен дом, отново бе изпълнен със смях и единственото, което липсваше, бе сестра й. Киара не бе видяла как мечтите на Аманда се сбъдват, не бе видяла осъществени и своите собствени мечти, беше си отишла – прекалено рано, прекалено мъчително за всички. Една сълза се търкулна по бузата на Аманда, отразявайки огъня. Нямаше смисъл отново да се измъчва. Киара бдеше над нея, където и да беше сега и знаеше всичко. Лек шум от удар по вратата я стресна. Аманда излезе от унеса и се ослуша. Ударът се повтори. Някой чукаше упорито. Менди стана, остави чашата си на масата и тихо, но с бързи стъпки, стигна до огромната входна врата от тъмен махагон. Превъртя ключа и я открехна. Пред нея стоеше замръзнало, слабо и рошаво хлапе, стиснало в посинелите си ръчички малък пакет.
– Госпожица Аманда Силвърстоун? – с треперещ глас попита то. Менди само кимна. – Нося ви спешна пратка. Трябва да подпишете.
– Добре. Влез. – Аманда се отдръпна, отвори широко вратата и пусна хлапето вътре. В стаята вече бе нахлула светлината на деня и по лицето на момчето се изписа безкрайна изненада. То се оглеждаше предпазливо на всички страни, поглъщайки повече и повече. Високите, дълги прозорци, прекрасните мебели, отблясъците на огъня по стените – момчето не смееше да пристъпи. – Седни до камината и се стопли. – Аманда стоеше зад него. Гласът й, мек като кадифе, само допълваше магията.
– Вие трябва… – момчето се опомни и несръчно й подаде лист за подпис.
– Седни. Ще ти донеса горещ шоколад, искаш ли?
Този път хлапето се предаде и все още объркано седна на същия стол, където бе седяла и Менди, и протегна ръце да се сгрее.
Зимата наближаваше и с всеки изминал ден времето ставаше по-студено. Макар да не бе толкова страховита като в Ню Йорк, зимата си оставаше зима. Аманда донесе бързо чаша горещ шоколад и я подаде на хлапето.
– Къде искаш да подпиша? – попита го тя. – Не, аз ще намеря. Не ставай. – тя го остави до огъня и прегледа сгънатия лист, прикрепен към пакета. Прочете го и откри мястото за подписа си. – Не си ли много малък за тази работа?
– Татко е болен и го замествам. – обясни хлапето и се усмихна бодро. Огънят и шоколадът му бяха влели сили. – И аз ще стана пощальон като него. – момчето остави чашата си и се изправи. Не знаеше какво точно да каже, но си спомни какво правеха във филмите. Поклони се театрално и напълно сериозно каза: – Благодаря ви за честта, с която ме удостоихте, мис. И за шоколада.
Менди не знаеше как да реагира, но избухна в смях. Още не бе свикнала с навиците на хората тук в Уелс. Отвърна му, че и за нея е било чест и го изпрати. Хлапето потръпна при студа, но й махна и бързо се отдалечи. Аманда се върна отново при пакета, облепен с марки и се вгледа в адреса – Ню Йорк, Майкъл Хилтън.
Вече бе изгубила надежда, че той ще се обади. След историята с Киара, Майкъл Хилтън бе изчезнал от живота на всички им и никой не вярваше, че ще го видят отново. Любопитството внезапно прекъсна мислите й и Аманда внимателно отвори пакета. Вътре имаше книга и кратка бележка, изписана с неповторимия луд почерк на Майкъл. Не бе изписал много – едва няколко думи.
“За спомен от мен! Това е първата отпечатана книга.”. Нищо повече. Менди остави бележката и погледна книгата. На корицата с големи букви бе изписано заглавието “Бумеранг”, а под него автора – Майкъл Хилтън. Мечтата му се бе осъществила – бе написал своята първа книга. Отзад на корицата бяха поставили снимката му. Помнеше тази снимка. Беше я правила Киара преди много, много време. Бяха обядвали в малък ресторант до морския бряг, когато на Киара й беше прилошало. Майкъл бе изчакал да дойде на себе си, нямаше смисъл да безпокоят доктора. И тогава бе излязъл на балкона, за да надмогне онова чувство на ярост и безсилие, което го обземаше в такива моменти. Беше се подпрял на парапета и стоеше сам, загледан в морето. Тогава Киара и Аманда се бяха промъкнали до него, а той просто ги бе погледнал с онзи тъжен поглед, който го правеше така дяволски чаровен. Менди помнеше сестра си в онзи миг. Беше го накарала да не мърда и го бе снимала така с лакът, подпрян на парапета, с пръсти, заровени в гъстата му, немирна и черна коса, по старата бяла тениска, с онова пленително изражение на красивото му лице и с най-тъмните черни очи на света, а единственият фон бе безбрежната синева на морето, сливаща се с ясното слънчево небе. Издателите бяха изрязали парапета, показвайки само част от рамото, лакътят и акцентирайки на лицето му. Киара му бе подарила негатива, но го бе уверила, че един ден ще има тази снимка от неговите романи. И бе познала. Майкъл не бе забравил. Менди отвори книгата, откъсвайки се от снимката и спомените. На първата страница имаше кратко посвещение. “На Киара, където и да е, на Сара, която е до мен, на всички, чиито истории ме вдъхновиха за този роман. Нося ви винаги в сърцето си. Майкъл”. Както винаги бе кратък и изчерпателен, но искрен. Менди прелисти на следващата страница. Имаше малък цитат на стара мисъл, чийто автор не бе написан. “Ако силно обичаш нещо – пусни го на свобода. Ако се върне при теб – ще бъде завинаги твое. Ако ли не – значи ниога не е било”.
Думите се забиха в сърцето на Аманда. Истината понякога болеше, но винаги си оставаше истина. Тази стара мисъл, чийто автор бе пропуснат или просто не се знаеше от останалите, тази стара мисъл, дошла от незапомнени времена, описваше живота й, живота на близките й, на всеки човек по света. Менди се сгуши по-близо до камината, отпи от вече изстиналото си кафе с мляко и потъна в съдържанието на тоя неочакван подарък. Думите се редуваха пред очите й, а в главата й мисли и спомени изплуваха ярки, живи и я завладяваха все повече и повече. Огънят в камината бумтеше с пълна сила, пламъците си играеха по кожата на Аманда, но тя не ги забелязваше, унесена в думите, които кънтяха в главата й с гласа на Майкъл.
А навън денят се раждаше отново…

Свят

Така голямa е безкрайността…
или не…
Показва ми един живот
без мечта, без теб.
Когато всичко ме води към
почти пълно щастие.
Някой ден бих могъл да
се влюбя отново.
Възможно ли е началото
да няма край?
Опитах се да разбера,
но не проумявам…
Какво си мисли света?
Толкова ли много ми е дал?
Забравих да попитам,
а той забрави да ми каже,
че не мога завинаги,
завинаги да остана…
Усещам слънцето
по лицето си
и всичко, което съм смятал за важно
избледнява,за да видя един живот,
който не е достатъчно дълъг…
След като толкова дълго те търсих,
възможно ли е началото
да няма край?

Пустиня

Вали. Дъждът се спуска плавно по лицето ти. Кристални капчици се приземяват нежно върху клепачите и притихнали се спускат стремглаво надолу към устните. Спират там за кратка целувка и отново продължават. Нямат вкус. Не са сладки като твоите целувки. Нито солени като сълзите, които пролях по теб. Просто капки дъжд – топъл с аромат на лято. Очите ми вече познават само тях. Защото не им останаха сълзи. Отдавна вече и те са част от пустинята, в която се превърна сърцето ми. А там сушата е по-дълга, отколкото тази в Сахара. Но това не ме тревожи. Откакто сълзите пресъхнаха, душата ми е странно притихнала и спокойна. Не я плаши изтощаващата суша, нито парещото чувство на празнота. Единственият й страх сега е, че някъде там, в пустинята на сърцето ми, все още е оцелял един – единствен оазис – приказно-вълшен, който винаги ще бъде там. Оазисът с твоето име.

Хората без души

Тишината дълбае бездънни дупки в мозъка ми. И оттам, като пясък в детски длани, мислите ми полека изтичат. Безброй спомени, мечти, надежди, копнежи, тъги и усмивки… напускат завинаги душата ми. Нямам представа колко загубих вече и колко още ще си отидат. Не мога да ги спра, нито да ги върна. Създавам нови, за да запълня поне малко празнотата, но тя е безкрайна… като Вселената. А тишината не спира да дълбае…

И малко по малко усещам как мислите ми се стопяват. Една въздишка… след нея поредната мечта… кой знае коя от тях може да е последната… И колко още ще загубя, преди тишината да ме покори напълно. Губейки частици надежди и мечти, знам, че скоро ще загубя и себе си. За да осъзная накрая, че все пак и аз се превърнах в една от многото… хора без души.

Стъклото

Странно нещо е дъждът. Идва тих и неочакван. Започва с капка, после втора… и ето, че след миг, безброй кристални капчици за пореден път се опитват да измият прахта от стъклото на прозореца ми. Толкова отдавна не бях поглеждала през него, че не разбрах кога е помътняло и е скрило слънцето от мен. Слава Богу, дъждът ще се погрижи за всичко. Дъждовните капки ще понесат със себе си всяка прашинка от стъклото и светкавиците на нощта ще успеят да надникнат в стаята ми. Ще ми се усмихнат зловещо и ще ме поздравят с далечен тътен. Докато капките дъжд продължават да се борят с мътилката по прозореца ми…

Само че тътените звучат така близо, сякаш са до мен. Не ме поздравяват, а като че крещят в нощта. Сигурно искат нещо да ми кажат. Дали не ми се сърдят и те, заради мътното стъкло? Но какво да сторя… дори не съм усетила кога е потъмняло толкова. И какви са тези дълги бразди по него? Сякаш сълзи са засъхнали по лицето на разплакано момиче…

Нов тътен. Всеки следващ крещи по-силно. Този път започвам да разбирам. Стъклото не е полепнало с прах. Следите са оставени от дъжда. Безброй капчици, опитали да заличат своите предшественици, но вместо това, полепнали върху тях. Колко ли дъждове и бури е видяло това стъкло? И дали тези бразди, разгърнали се като белези с причудливи форми, все още му причиняват болка? Какво ли е усещането една мъничка кристална капка да се стича надолу, оставяйки дълбок белег, който няма да изчезне сам? Боли ли? Може би не. А може би е боляло… само в началото. После капките са засъхвали една върху друга и така ден след ден, докато постепенно са заличили слънцето… и следващият дъжд е останал непочувстван.

Пореден тътен. А може би последен. Защото най-после осъзнах. Не е било стъклото… а сърцето ми.

Ти

Да бе небе, аз птица щях да стана,

все нависоко да летя.

Да бе луна, звездица аз засмяна,

до тебе щях да заблестя.

Да бе усмивка, щях да се засмея,

да бе вода, аз жажда щях да утоля,

да бе скала – аз камъче от нея,

но все по тебе щях да се топя.

А ти си пламък, който ме изгаря,

ти извор си, а вечно жадна аз,

ти болка си, която се повтаря,

ти мракът си в късен час.

Ти песен си, от мене не изпята,

ти спомен си и болка, и тъга…

ти близо и далече си като зората

и тръпна аз без твойта топлина.

Ти всичко си, което ми остана…

а нищо нямам аз сега.

Освен една дълбока рана

и спомена за теб в нощта…

Писма до никого

Аз всеки ден без теб съм мъртва

и всяка нощ те имам в съня,

и всеки страх до теб отстъпва,

а мъката стопява се в мъгла.

Къде си?… Все за тебе мисля…

Далече си от мен, нали?

Но пак щом снимките разлистя,

отново връщаш се до мене ти.

Магия ли е или полудявам?

Защо те има само във съня?

Нима напразно се надявам

или пиша просто ей така?

По гълъбите пратих ти писмо,

а после второ, чете ли това?

Надеждата умирала последна…

а моята… отдавна изгоря.

Не зная нищичко за тебе,

измъчвам се и гасна, докога?

Изгубих толкоз много време,

да пиша аз до никого писма.

В забрава

Седя сама в стаята голяма

и вслушвам се в тихия пролетен дъжд.

Слушам ромона  и потъвам в забрава,

всичко изчезва в миг, изведнъж…

Гледам мокрите, потни стъкла,

по които се стича водата

и една малка, кристална сълза,

идваща чак от душата.

Спомените бавни избеляват,

в забрава потъва скръбта,

болките полека се стопяват

и остава само тишина.

А сред нея песента на дъжда

ми нашепва да бъда смела,

че в забрава потъва света,

но не бива и аз да потъна в нея.